Наред с всички проблеми, които имаме, ми се иска да спомена за един, не по-маловажен от останалите. А именно – отношението към футболистите.
Много колеги, а и „специалисти“, редящи се по трибуните на стадионите и викащи всеки уикенд по деца, които никога не са срещали, си позволяват да се отнасят по един грозен, несправедлив и най-вече неправилен начин с тези момчета, избрали да играят футбол.
Какво виждате в един 10-12-годишен футболист? Бързина? Техника? Сила? Това ли е всичко, което ни интересува?
Хиляди пъти съм чувал как не трябва да се сближаваш с играчите и как не е редно да показваш кой знае какво отношение към тях. Позволете ми да не се съглася и с радост ще приема всяко мнение, за да може да се оформи дискусия по този въпрос.
Прости въпроси от сорта: „Как са нещата у дома?“, „Как е семейството ти?“, „Как върви училището?“ или „Тренира ли допълнително след тренировка?“ са достатъчни да покажат на детето, което тренираме, че показваме някакъв интерес към него. Това ще увеличи тази изключително ценна връзка между играч и треньор. Колко, обаче, вникваме в тези въпроси и дали всички изобщо ги задаваме на играчите си? А дали се интересуваме от отговорите или просто сме отчели дейност, че питаме и това е достатъчно?
За мен отношението към играчите трябва да е друго. По-истинско. Те трябва да знаят, че ние се интересуваме от тях и не само за това да ни спечелят мач, купа, да вкарат гол или каквото и да е… ами и всичко останало. За колко от играчите си треньорите могат да кажат нещо лично? Или нещо, което обичат да правят извън футбола? В моите очи всички тези момчета са много и всестранно развити личности.
Когато едно момче със статут вече на звезда замина за европейски гранд, мнозина виждаха в него един страхотен защитник с впечатляваща физика, интелект и невероятна способност да умее да разчита играта. Но отвъд тези неща? Отвъд тях аз виждам момче, което обича да играе на Playstation, да се радва и на други неща, свързани с гейм индустрията, да излиза на кънки през зимният период и да иска непрестанно да развива своите знания и умения на терена и извън него.
Колко ще коства на едни треньор да покаже такова отношение към това момче, за да разбере всички тези неща?
Друг пък, също изгряващ талант с огромни лидерски качества, отново впечатляваща физика, основен играч в една от националните ни формации, има огромна страст към футбола. Но също така понякога е обезкуражен след слаб мач или тренировка, а понякога и просто заради случващото се наоколо. Как можем да го разберем и да измъкнем най-доброто от него на терена, ако не знаем къде го боли и с какво ще успеем да го мотивираме най-много?
Трети има непрестанна жажда за развитие и желание за работа, но няма кой да му обърне внимание… Няма кой да оцени това, няма кой да го види. Няма кой да разбере, че това момче се чувства щастливо тогава, когато е работило добре, усърдно, направило е някой допълнителен час тренировка и се чувства пълноценно… Вместо това получава постоянни „указания“ да се прибира и че няма нужда да тренира повече… Какво постига треньорът с това? Повече свободно време? А колко, всъщност, е работното време на един треньор?
Обръщението ми е и към родителите. Чували ли сте някой, познат или не, да се провиква на стадиона, обиждайки някое дете, без значение от кой отбор играе то? А когато сте го чували (несъмнено се е случвало поне веднъж), какво сте предприемали? Колко усилия сте полагали да потушите „страстта“ на въпросният господин или госпожа (да, има много случаи и с крещящи майки по трибуните)? Да се застъпите за детето, което не познавате, но можете да предположите как се чувства, когато чува куп ругатни по свой адрес?
Манталитетът на хора, които са на по 40-50 години навярно няма да се промени, но у децата тепърва се гради и това, което чуват и възприемат, може би ще остане и у тях след време. И така колелото се върти…
Не очаквам нещата да се оправят изведнъж. Но очаквам поне някой да се замисли над написаното.
Накрая бих се обърнал към всички треньори, родители и въобще хора, които имат пряко или непряко участие в детския футбол с два призива: „Играчът е ключът към всичко!“ и „На първо място са играчите, на второ място е победата!“
Това са част от посланията на Футболната асоциация в Англия, макар и там тези златни правила често да се забравят. Не забравяйте и че всеки един от играчите, които гледате по терените, има мечти, има семейство, приятели, след мачовете гледа телевизия или си пише домашните, така както вашите деца го правят. Затова, когато тренираме едно дете основното, което трябва да знаем от страна на отношението към него е, че е личност със собствен живот, мечти и желания. И ако познаваме и тях, то още по-добре за нас (треньорите).
А когато сме родители и сме на стадиона, трябва да гледаме на всички деца като равни, без значение кое е ваше и кое не. Трябва да ги учим и да им даваме пример.
За финал, бих искал да добавя нещо много клиширано, но и в същото време толкова правилно: „Не търсете вината у другите – търсете я в себе си!“
И ако наистина го направим и потърсим с какво ние можем да се подобрим, за да станем по-добър пример за децата и по-добри в това което правим, то няма как да продължим да падаме надолу по отношение на спорта и културата ни, а ще тръгнем пак нагоре. Или поне аз вярвам в това.
 
–––––
Стани фен на ДФК „Орлета“ във  Фейсбук и следи всички новини за клуба
–––––
Абонирайте се за официален „YouTube“ канал на ДФК „Орлета“ и гледай видео от мачовете
–––––
Заповядай в нашия фен магазин и стани „Орле“

 


Вашият коментар